Писмото

Седя си свита на леглото, пред мен е лаптопът. Аз съм навела глава и гледам към копчетата на клавиатурата му, без да ги докосвам. Просто седя и ги гледам.

Не знам какво да напиша. Вероятно би било нещо много просто. Вероятно трябва да въведа в бялото пространство на екрана, определено за съобщението, самата истина. Вероятно в някоя паралелна Вселена това е лесно.

Но не и в нашата. Нашият човешки свят е твърде сложен - твърде усложнен от самите нас. И така аз позволих на няколкостотин човека да напуснат живота ми просто така - без да се опитам да противостоя на естествения (естествен?) процес на отчуждение, който ме е съпътствал цял живот.

Хората идват и си отиват. Това е истина, която научих още като малка. Най-първите ми приятелки напуснаха живота ми - пътищата ни се разделиха когато започнахме училище. С други пък се скарахме - и както бяхме толкова близки, изведнъж вече си бяхме никои. В училище си намерих други приятелки. Но когато смених училището си, прекъснах отношенията си и с тях.

Близостта е ключова предпоставка за поддържането на приятелски отношения. Та как е възможно човек да е близък с някого емоционално, ако не е близък с него и физически, ако човек не се среща, вижда, общува с въпросния някой? Телефоните, писмата и интернет не биха могли да заменят физическото присъствие, дори след хиляда години.

И така, с колкото и хора да съм се запознавала или дори да съм постигала взаимоотношения на близост, доверие и любов, те всичките си отидоха. Разбира се, не умряха, просто продължиха напред или пък аз продължих напред или пък и двамата продължихме напред, но не в една и съща посока.

И така, още един етап от живота ми отмина - вече не съм ученичка, вече съм студентка. И предполагам, че - също както и досега - хората, които са ми били близки в предходния етап, просто ще отстъпят място на тези от следващия.