Картината

Влязох в галерията с една конкретна цел - да видя точно една определена картина.

Мечтаех си за срещата си с тази творба от повече от година. Още когато чух, че изложбата ще посети и моята страна, веднага реших, че ще направя всичко необходимо, за да я видя. Пропътувах немалкото мили от провинцията до столицата, наех си хотелска стая, за която се изръсих солено, а после дори успях да се изгубя в синята зона преди да успея да намеря сградата, в която в точно тази минутка се намирахме едновременно и аз и тя - моята звезда, моята отколешна фикс-идея.

Не зная защо се вманиачих толкова - вероятно просто от скука. Имах нужда от промяна - рутината ме убиваше - а каква по-добра промяна от самата лудост? Само лудостта, преструвката, играта могат да ме накарат да забравя реалността, истината, работата.

А нима нямам причина да искам това? Да не би да си харесвам скучната, еднообразна, сива работа, в която не се случва нищо? Да не би да си харесвам малката стаичка под наем, намираща се в голяма, глуха и депресираща кооперация, заобиколена само от други такива сгради, без никаква зеленина наоколо?

Но сега е важна само картината. Тя вече стои пред мен - или пък аз съм пред нея, не знам - и ме озарява както луната озарява водата вечер и оставя една неуловима пътечка по повърхността. Така и картината ме озарява със собствената си светлина, с енергията, която струи дори от рамката й.

В мен се появява една пътечка. Тази пътечка води през една гора към една къща. Гората е гъста и тъмна, но къщата е китна и светла. Тази къща съм аз. Или пък съм вътре в къщата. А може би аз съм и къщата, и вътре в къщата. А всъщност аз съм гората и къщата е в мен.

Във всеки случай картината ме поглъща. Тя ме обгръща и аз потъвам в нея. Съзерцавам я до момента, в който директорката на галерията идва до мен и ми казва, че трябва да затваря. Аз само се обръщам и...

Радвам се, че прочетохте разказа до край! Сега ви моля за още нещо - да попълните една кратка анкета. Благодаря ви предварително!