Истината

Живея в Мюнхен от почти четири седмици.

Лекциите продължават да са скучни, макар миналата седмица да имаше подобрение. Започнах вече и да не ходя на някои - просто не виждам смисъла да бъда там физически, докато духом съм някъде другаде. Засега съм решил да пропускам лекциите на един конкретен професор, който ни води общата психология и методологията - всички се оплакват от него.

Според мен фолията (така наричат тук презентациите, не знам защо) са напълно достатъчни, за да се подготвя за изпитите (multiple choice, by the way). За всеки случай ще изям и най-важната част от препоръчаната ни литература, а вече си купих и записките на предишния випуск, качени на диск, само за 2 евро. Ако нещо не ми е ясно - винаги мога да питам или да чета допълнителна литература.

В момента съм взел три книги от библиотеката, но едната реших да не чета, другата - ще опитам, тъй като е тухла от рода на 800 страници, а третата вече съм я започнал. Но във всеки случай ми се струва малко безсмислено да уча още отсега - изпитите ми са през февруари и март. Фактически съм в университета от три седмици, семестърът трае 16 седмици, така че планирам да започна някаква подготовка към средата - например през седмата седмица - към началото на декември. Дотогава ще гледам да прочета някоя друга книга, но тогава ще се заема по-сериозно. За изпитите ще уча непосредствено преди тях.

Това, че си намерих толкова изгодна квартира толкова бързо си има и недостатъците - например, че хазяинът ми е гей. Това по принцип нямаше да е лошо, ако беше изпълнено едно от следните условия: 1) той беше млад и хубав или 2) беше печен и добронамерен. За съжаление нито едното не е истина - всъщност той е малко неприятен, с грубо чувство за хумор и макар да твърди, че е на 36 години, изглежда като 45-годишен.

Най-лошото е, че той и двете момчета, които му идват на гости почти всяка вечер, постоянно ми правят сексуални намеци. Аз се правя на ударен, но не знам докога ще я караме така и какво ще стане, ако все пак някога се стигне дотам, че да трябва да му кажа едно голямо, твърдо "Не!". Колкото и минуси да има тази квартира, тя има и един плюс, който има решаващо значение за мен - ниската цена. Освен това намирането на нова квартира би ми отнело толкова време и усилия, да не говорим за преместването на багажа. Затова се надявам това да не се случва.

За щастие не ми липсва морална подкрепа - на първо място е новото ми гадже - англичанинът, с когото започнах да излизам преди две седмици. Засега все още не съм влюбен в него, макар да е адски мил и сладък, но в дните, когато не се виждаме, той ми липсва.

Другото интересно е, че съм адски искрен с него. По принцип се имам за искрен човек, но сега осъзнавам, че това е само етикет, който съм си лепнал преди години, но който просто вече не е актуален. В последните две години изобщо не съм искрен, дори с най-близките си приятели. Вярно, целта ми беше да не ги нараня, но да се преструваш, че продължаваш да изпитваш същите чувства към някого, когото вече не обичаш или не можеш да понасяш, определено не е добра идея.

С Пламъчето например нещата адски отдавна не вървяха добре - връзката от разстояние тип Благоевград-Пловдив е поносима, но разстоянието Благоевград - Дрезден е непреодолимо, било то с писма, със Skype или SMS-и. Съжалявам, че не съм ти го казал по-рано. Самият аз се опитвах да залепя парченцата вътре в главата си, но не успях да го направя и в сърцето си.

Мисля, че основната грешка, която допуснах е, че още от началото възприех всичко като толкова сериозно. На 19 години съм по дяволите и искам да живея така, както живее Вампирчето - без твърде сериозни връзки, просто на мига. Съжалявам.

Вторият човек, към който бях само частично искрен, бе Малката. В началото бяхме толкова добри приятели! Разбира се, фактът, че ме харесваше ми бъркаше в здравето, караше ме да се чувствам толкова неудобно, като притиснат в ъгъла. Но имаше период, в който тя не го споменаваше изобщо и аз забравих и просто се наслаждавах на компанията й.

Не зная какво стана, но в един момент нещата се промениха. Не помня кога беше, но от този миг, или пък период, компанията й просто вече не ми бе приятна, напротив. Не й казах нищо, това щеше да я нарани твърде много. Но така наранявах и себе си, а и поддържах нещо изкуствено и несъществуващо. Вероятно все пак съм направил най-доброто. Пишейки това все още не съм сигурен, че постъпвам правилно.

Не й казах, но тя вероятно го е разбрала и сама - поради липса на желание от моя страна, започнахме да се виждаме в пъти по-рядко. Преди да емигрирам имаше временно подобрение, а и вече бе твърде късно (и безсмислено) да й казвам каквото и да било. Все пак на нея дължа толкова много. Надявам се да не прочете това, не искам да я наранявам излишно.

С Вампирчето също не съм бил искрен - не й казах директно колко болезнено е за мен, че със започването на университета напълно забрави старите си приятели. Сега я разбирам до известна степен, но въпреки това тогава бях много разочарован. Междувременно не направих нищо и за да спра Чумичката, когато виждах че тръгва по лош път - или поне по път, различен от моя.

Аз съм лош приятел. Мисля си, че животът е филм или книга, това не е моят живот, няма такова голямо значение. И затова поемам по по-лекия път, пътя на по-малкото съпротивление - да крия от хората истинските си чувства, да не им казвам директно какво мисля, какво ме наранява, какво искам от тях.

Трябваше да я спра, трябваше да говоря с нея, да й кажа колко ме наранява факта, че не я виждам. Но не го направих. Не осъзнавах, че може би животът е само един, че провалям единствения си шанс да я имам за приятелка. Животът е само тук и сега. Няма утре - изобщо не знам какво ще работя, къде ще живея, кой ще бъде до мен - имам само този момент, а настоящият момент не винаги (всъщност никога) не задоволява човека.

И в този момент съм доволен, но изпитвам и страх - какво ще стане с мен, ще се справя ли с университета, ще остана ли в Германия, ще преуспея ли професионално? И по-краткосрочните: ще си намеря ли истински приятели, с които да съм адски близък, които да са "точно като за мен", както си пожелах докато бях в България?

Заобиколен съм от хора, но с никого все още не съм така близък, разговорите все още са повърхностни. Разбира се, че това е нормално, не обвинявайте германците! Вината е и в мен, а и за едно приятелство трябва време, всеки знае това! Въпреки това се запознавам с около пет човека всеки ден, така че не се притеснявам от въпроса с приятелите.
Малко повече грижи ми създава ученето - досега не съм правил нищо, а и е толкота скучно. За момент си помислих, че може би не искам да уча психология, но това не е така. После си помислих, че просто се принуждавам да следвам, докато всъщност не искам да следвам - в България е прието всеки да има висше образование, но тук повечето хора нямат, тези които имат са елита, подбрани хора.
Durchfallquote-то е средно 50% - това значи, че половината от тези, които започват университета, не стигат до завършването му. И макар "всеки" да има достъп до висше образование (необходим е просто завършен 12-и клас, няма изпити), малко са тези, които се добират до Studienplatz, тъй като конкуренцията е голяма и човек трябва да има адски висока оценка, за да бъде приет (за чужденците не се брои, защото ние получаваме оценките си по-лесно от немците).
Все пак университетът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, затова нямам никакво намерение да прекъсвам. Просто мисля да спра да ходя на някои от лекциите (всъщност на четири лекции - статистика, методи на събирането на данни, обща психология І и микроикономика. А след като вече имам принтер, мога да си отпечатам всички лекции и да ми е по-интересно - като имам къде да си водя записки.
Междувременно доста хора вече знаят, че съм гей. Казах на част от немските си колеги и мисля изобщо повече да не се свеня. Открих, че един състудент е гей, а и се запознах с една лесбийка от групата ми. Общувам с доста чужденци, но засега най-близка ми е българката от София. Постоянно срещам нови и нови хора (в стола, в университета, на лекции, на партита, познати на познати, на спорта (ходя на волейбол поради липса на тенис и невъзможност да посещавам плуването за неплувци), дори в метрото и на улицата, така че няма за какво да се притеснявам.
А всичко върви - вярно е, че съм леко погълнат от ежедневието. Но пък не напълно - макар да нямам време, все правя някакви интересни и готини неща. Забавлявам се, но пък не харча твърде много пари. За съжаление скоро ще трябва да се огледам за работа за през зимната ваканция, когато най-вероятно няма да ходя на гости на майка ми.
Емигрирах в Мюнхен. И с това дойдоха повече промени отколкото очаквах - промени се всичко. Не само живея на ново място, върша други неща, заобиколен съм от други хора, но и отношенията ми със старите приятели се промениха, а и самият аз съм съвсем друг.